Хисаря е едно от малкото места в света, където очите не свикват с гледката. Дори един император си построил резиденция там, за да се къпе в топлите минерални извори. Хисаря бил истински шедьовър с бани от мрамор, с дворци като от сън и със статуи на римски божества. Известно е, че преди това градът е бил светилище на нимфи. През миналия век той става свидетел на скромната любовна история на една ретро нимфа – моята баба.
Във време, в което ги харесвали тънки и височки, бели, и червени, и най-вече засмени – тя била точно по този калъп. Като момиченце любимите и думи били слънце, принцеса, чар и златно. Израснала слънчева, очарователна девица, красива като принцеса и трудна за чупене като благороден метал. И на всичкото отгоре обичала да шета. Все ми казваше: „По-пъргаво стъпвай, не чакай да узреят крушите!“
Още си спомням на баба обгрижваното дворче – с розичките, теменужките, люляците и нарцисите. Как редеше трапезата с баницата, бялото грозде, месените краваи, пресните кокоши яйца. Спомням си мириса на чекмедженцата с плетените терлички, предените къдели, кълбетата шарена прежда. Шевиците от чеиза на майка още ги пазя. Мама ми е казвала, че за всеки празник, баба се стараела да има за всички нови, модерни дрехи. Представете си я как се е гласяла като мома. По нейно време са носели забодени в косите китки, ковани гердани, златни пендари, тъкани престилки. Били са кокетни и даже са си щипели бузите да порозовеят.
Като била на 16 опитала простичък ритуал на гадаене препоръчан от една мъдра жена. Коя мома не иска да знае за кого ще се омъжи? Спала с някакво биле под възглавницата. Заранта, още било по хладно, когато отишла на боклука в двора – едновремешната вариация на тоалетната – и се поослушала. Чула името на мъжа,
който щял да я вземе. Повяхнала и посърнала Пена – един плет я делял от тоя тиквеник Вълко.
– Мамо, – засилила се тя при майка си. – Не ме давай на тоя човек! Няма да го взема. Не го искам. Моля те не ме давай! – и баба взела да рони сълзи при тази нещастна прокоба.
Слава на Бога, не и се случило да я метне съседа Вълко през рамо и да я пренесе през прага си като чувал с дрехи. Забравя за случката, но нещо година по-късно ще я подсети за това.
Пена вече е на 17, седи си на слънце в двора си и е дошъл на посещение един от „последователите“ и. Казвам последователи, защото в това време нямало социални мрежи, ама баба била успяла да събере цял куп любовни писма от потенциални кандидати. Като се оженила за дядо решила да ги изгори да не ги намери пък той и да се притесни. Лошо решение. Откъде да знае, че ще се родят четири броя внуци, които живо ще се интересуват от легендарните писма.
Пролет е. Млада е. Седи си тя при един „последовател“ и в двора влиза дядо, който случайно също се казва Вълко.
Влиза той – висок, изваян, атлетичен, с аристократично излъчване, с черна коса, с черни очи, хванал слънце, весел. Идва да оправи дръжката на вратата – дърводелец е. Занаятчия е, значи – бъдещ чорбаджия. Тя вдига очи и го поглежда, оглеждат се двамата. Той – мускулест, добре сложен, личи си, че му върви – плуване, оране, копане, каквото хване. На ризата – яката му колосана, панталонът му – така изгладен, че муха да кацне на него – ще се разчекне. Тя – ангелска усмивка, кожа по-бяла от забрадката и, с тънки глезени, тъмно руса, с очи сини като алпийски незабравки…моминската слава на махалата. Привлекателен харизматичен мъж се среща с
невинна девойка, която се изчервява от погледа му – история стара колкото света. Той е сръчен, старае се, работи бързо и я заглежда. Когато майка и започва да му налива вода да си измие ръцете, той дръзко и предлага:
– Имате мома в къщата, по-добре тя да ми полее.
Баба се приближава към него и само тя си знае в какво състояние е била. Започва да му полива вода, а той пак вдига любопитен поглед към нея.
– Виждам, че имаш приятел на гости. Сериозна ли си по отношение на него? – пита той с деликатна усмивка.
– А, не! – казва баба и после наивно добавя: – Тоя просто си виси тука без всякаква причина.
Това успели да си разменят. Друго дядо дори не я попитал. Даже не се запознават. В днешно време е почти задължително да си интимна с човека, който вземаш за съпруг…обаче по онова време е модерно да си девствена. И това не значело, че си смотана – напротив! Дядо и баба не са се ухажвали един друг с месеци като герои от съвременен любовен роман. Не са имали шанс дори да се хванат един до друг на хорото. Не са се срещали под светлината на месечината. Няколко погледа – това е било. Но поне са се гледали в очите, а не в кесиите. Започнали са от солта и хляба, от вилиците и лъжиците, дядо е вдигнал къща, баба е направила дом. Благи думи са си думали цял живот. Всяка неделя са били на войнишко изпращане или на сватба – хората са се събирали на хапване и музика и заради едното уважение. Добре са си живели баба и дядо.
Същата неделя той я среща на пазара. Понеже е възпитан в културно семейство, той я подканя с благия си, уравновесен говор:
– Ей, моме, ела да те черпя една боза!
– Не, благодаря. Не ми се пие боза. – казва баба. Явно или е срамежлива или няма нужда от боза да я прави щастлива. Доколкото аз знам – по-скоро е срамежлива, понеже винаги е обичала обилно да си похапва. А и кой нормален човек казва „не“ на боза?
Третия път, когато дядо среща баба, той директно и предлага да се венчаят. Без да коленичи, както сега е модерно, и без да и даде пръстен. И тя без да помисли и една минута приема. Нали онази билка и без това и била предсказала за кого ще се омъжи? Но после размислила. Все пак била само на 17. Можела още да си поживее.
Ден по-късно, когато сватовниците идват до къщата да „вземат булката“ тя тъкмо тръгва да се спасява и те и засичат пътя на портата. И я връщат. За малко не успяла да избяга от собствената си сватба. Трябвало да се омъжи за дядо – един вид от неудобство. И до днес смята, че това е най-доброто решение, което е вземала.
2,607 total views, 6 views today
